Александър Парвус
| Александър Парвус | |
 | |
| Роден |
8 септември 1867 г.
|
|---|---|
| Починал | 12 декември 1924 г.
|
| Погребан | Дрезден, Федерална република Германия |
| Националност |  Русия |
| Учил в | Базелски университет |
| Политика | |
| Партия | Германска социалдемократическа партия Руска социалдемократическа работническа партия |
| Александър Парвус в Общомедия | |
Александър Парвус (на руски: Алекса́ндр Льво́вич Па́рвус, истинско име на руски: Изра́иль Ла́заревич Ге́льфанд) е деец на руското и германското социалдемократическо движение, теоретик на марксизма, публицист, доктор по философия. Той също така е сътрудник на тайните служби. Той е от еврейски произход. През 1891 година става доктор по икономика. Малко след това се мести в Германия и става приятел с Роза Люксембург. През 1900 година се среща за първи път с Владимир Ленин в Мюнхен. Умира в Берлин на 12 декември 1924 г. Известен с псевдонимите Александр Молотов и Москович.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Израел Лазаревич Гелфанд е роден в литовско еврейско семейство на 8 септември 1867 г. в щетъл Березино в Руската империя (в днешен Беларус). Въпреки че малко се знае за ранното детство на Израел, семейство Гелфанд е принадлежало към долната средна класа, като баща му е работил като занаятчия - може би като ключар или като ковач.[1] Когато Израел е бил малко момче, пожар поврежда дома на семейството в Березино, което доведе до преместване в град Одеса, Руската империя, (днешна Украйна), родния град на дядото на Израел по бащина линия.[2]
Гелфанд посещава гимназия в Одеса и получава частни уроци по хуманитарни науки.[3] Той също така чете много самостоятелно, включително материали от емблематичния украински поет Тарас Шевченко, журналиста Николай Михайловски и политическия сатирик Михаил Салтиков-Шчедрин, което кара младия Гелфанд да започне да се съмнява в легитимността на Царската империя.[4]
През 1886 г. 19-годишният Гелфанд за първи път пътува от Русия до Базел, Швейцария.[5] Следващата година се завръща за кратко в Русия, но става обект на официален контрол от царската тайна полиция и е принуден да напусне страната отново за своята безопасност.[6] Той остава в чужбина повече от десетилетие.
Връщайки се в Швейцария, през есента на 1888 г. Гелфанд се записва в университета в Базел, където учи политическа икономия.[7] Гелфанд остава в университета през следващите три години, завършвайки с докторска степен през юли 1891 г.[8] Професорите на Гелфанд са били до голяма степен враждебно настроени към неговия марксистки подход към икономиката.
Гелфанд избра да не преследва академична кариера, а по-скоро се стреми да започне политическа кариера, която едновременно ще му осигури финансова подкрепа и ще служи на каузата на социализма.[9] Отчужден от изостаналостта на аграрната Русия и ограничените политически хоризонти там, Гелфанд се премества в Германия, присъединява се към Социалдемократическата партия и се сприятелява с немската революционерка Роза Люксембург.
През 1900 г. той се среща с Владимир Ленин за първи път в Мюнхен, като всеки се възхищава на теоретичните трудове на другия. Парвус насърчава Ленин да започне да издава своя революционен вестник "Искра".[10]
Опитите на Парвус да стане германски гражданин се оказаха безрезултатни. Веднъж той коментира в писмо до германския си приятел Вилхелм Либкнехт, че „търся правителство, в което човек може евтино да придобие отечество“.[11]
През това време той развива концепцията за използване на чужда война за предизвикване на вътрешен бунт в страната.
Парвус участва в организирането на антиправителствени акции по време на революцията от 1905 г., заедно с други революционери като Лев Троцки и е арестуван от руската полиция. Докато е в затвора, той се сближава с други революционери и го посещава Роза Люксембург.[12]
Осъден на три години изгнание в Сибир, Парвус избягва и емигрира в Германия, където публикува книга за преживяванията си, наречена "В руската Бастилия по време на революцията".
Докато е в Германия, Парвус сключва сделка с руския автор Максим Горки за продуцирането на пиесата му „На дъното“ . Според споразумението по-голямата част от приходите от пиесата трябва да отидат за Руската социалдемократическа партия (и приблизително 25% за самия Горки). Парвус е обвинен в кражба на 130 000 германски златни марки. Горки го заплашва със съд, но Роза Люксембург убеждава Горки да не го прави. В крайна сметка Парвус се изплаща на Горки, но репутацията му в партийните кръгове е накърнена.
Скоро след това Парвус се премества в Истанбул в Османската империя, където живее пет години.[13] Там той създава компания за търговия с оръжие, която печели много по време на Балканската война. Става финансов и политически съветник на младотурците. През 1912 г. става редактор на техния всекидневник „Тюрк Юрду”. Той работи в тясно сътрудничество с триумвирите, известни като Трите паши — Енвер паша, Мехмед Талат паша и Джемал — и с министъра на финансите Джавид Бей. Фирмата му се занимава с доставките на хранителни продукти за османската армия и той е бил бизнес партньор на концерна Круп и на известния търговец на оръжие Василий Захаров.[14]
Парвус умира в Берлин на 12 декември 1924 г. Тялото му е кремирано и погребано в берлинско гробище. След смъртта си Конрад Хениш пише в мемоарите си: „Този човек притежаваше един от най-способните мозъци на Втория Интернационал“.[15]
По време на неговия живот репутацията му сред неговите революционни връстници пострадва в резултат на аферата с Максим Горки (виж по-горе) и факта, че той на практика е бил агент на германското правителство. В същото време както неговите бизнес умения, така и революционните му идеи са оценени и разчитани от руски и немски революционери и османските младотурци. След Октомврийската революция в Русия по очевидни политически причини ролята му е отречена, а самият той е очернен. Това продължи и през ерата на Йосиф Сталин и понякога има антисемитски оттенъци. В Германия обаче той е бил оценен благосклонно. Името му често се използва в съвременните политически дебати в Русия.
Парвус не оставя документи след смъртта си и всичките му спестявания изчезват. И двамата му оцелели синове стават съветски дипломати.[16]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Z.A.B. Zeman and W.B. Scharlau, The Merchant of Revolution: The Life of Alexander Israel Helphand (Parvus), 1867-1924. London: Oxford University Press, 1965; pg. 8.
- ↑ Zeman and Scharlau, The Merchant of Revolution, pg. 9.
- ↑ Zeman and Scharlau, The Merchant of Revolution, pg. 10.
- ↑ Zeman and Scharlau, The Merchant of Revolution, pp. 10-11.
- ↑ Zeman and Scharlau, The Merchant of Revolution, pp. 11 and 16.
- ↑ Zeman and Scharlau, The Merchant of Revolution, pg. 14.
- ↑ Zeman and Scharlau, The Merchant of Revolution, pg. 16.
- ↑ Zeman and Scharlau, The Merchant of Revolution, pg. 18.
- ↑ Zeman and Scharlau, The Merchant of Revolution, pg. 19.
- ↑ "Александр Парвус (Израиль Гельфанд)," Khronos, Accessed September 27, 2009.
- ↑ L. Shub, "Kupets revoliutsii" (Merchant of the Revolution), Novyi zhurnal [New York], vol. 87 (1967), page 296. Cited in "Александр Парвус (Израиль Гельфанд)," Khronos, Accessed September 27, 2009.
- ↑ Pietro Zveteremich, Il grande Parvus, Milan, Garzanti, 1988, p. 117
- ↑ Karaömerlioglu, Asim. "Helphand-Parvus and his impact on Turkish intellectual life". // Vol. 40, No. 6, pages 145-165. Middle Eastern Studies, November 2004. Архивиран от оригинала на 2013-01-28. Посетен на 2006-12-17.
- ↑ Галковский, Дмитрий. Березовский – между Азефом и Парвусом (Berezovsky – between Azef and Parvus) // Деловая газета «Взгляд», June 22, 2005. Архивиран от оригинала на 31 December 2006. Посетен на 2006-12-17.
- ↑ Konrad Haenisch Parvus : ein Blatt der Erinnerung. Berlin Verl. für Sozialwissenschaft, 1925
- ↑ Stephen F. Cohen in the introduction to Anna Larina's book "This I Cannot Forget" mentions the son of Parvus, Yevgeny Gnedin. Gnedin was a Soviet journalist and a diplomat, who in his memoirs "Catastrophe and Rebirth" and in "Exit from the Labyrinth" described many years of Stalinist camps and exile.