Сегашно време
Сегашното време е глаголно време, изразяващо действие или състояние, което е налице в момента на говоренето (т.е. сегашния момент). Няма значение кога в миналото е започнало, нито кога в бъдещето ще завърши, важното е да бъде непрекъснато и продължаващо в сегашния момент.[1]
Сегашното време изразява също общи истини (валидни винаги); обичайно повтарящи се действия или състояния около момента на говорене, дори да не са налични точно в момента на говорене. В определени случаи то може да се употребява вместо минало и бъдеще време.
Образуване
[редактиране | редактиране на кода]В българския език има три глаголни спрежения. Те се различават по завършека на глаголната основа, който личи най-ясно в 3 л. ед.ч. сег.вр.: тогава глаголът няма окончание, така че тази форма съвпада с глаголната основа.
- Ако глаголната основа завършва на -е,
то глаголът е от първо спрежение. - Ако глаголната основа завършва на -и,
то глаголът е от второ спрежение. - Ако глаголната основа завършва на -а или -я,
то глаголът е от трето спрежение.
Формите на глагол в сегашно време се получават, като се добавят към основата следните окончания за лице и число:
ед.ч. | мн.ч. | |
---|---|---|
1 л. | -а/-я/-м | -м/-ме |
2 л. | -ш | -те |
3 л. | – | -ат/-ят/-т |
Бележки по таблицата:
- Глаголите от III спрежение завършват в 1 л. ед.ч. на -м, а в 1 л. мн.ч. – на -ме.
Пример: аз отварям – ние отваряме. - Глаголите от I и II спрежение завършват в 1 л. ед.ч. на -а/-я, а в 1 л. мн.ч. – на -м.
Примери:
аз чета – ние четем;
аз броя – ние броим.
В западните български говори е широко прието окончанието -ме за всички спрежения в 1 л. мн.ч. (четеме,летиме). Тези форми не се приемат в българския книжовен език (допускат се само в поезията поради метрически съображения).[1] - Глаголите от II спрежение завършват в 1 л. ед.ч. на -я, независимо дали пред основната гласна стои съгласна, или друга гласна.
Примери:
той лети – аз летя;
той брои – аз броя;
той таи – аз тая.
Единственото изключение е случаят, когато пред основната гласна стои шушкав звук (ж, ш, ч или дж): тези звукове са винаги твърди в българския книжовен език, затова окончанието в 1 л. ед.ч. е -а.
Примери:
той лежи – аз лежа;
той греши – аз греша;
той мълчи – аз мълча. - Глаголите от I спрежение завършват в 1 л. ед.ч. на –a, когато пред основната гласна стои съгласна; в противен случай окончанието е -я (добавянето на звука [й] към окончанието се нарича йотация).
Примери: чета, сека; но играя, милея.
Обаче глаголите от III разред на I спрежение завършват на мека съгласна + я.
Примери: капя, къпя, сипя. - Глаголите от III спрежение имат окончание -т в 3 л. мн.ч.
- Глаголите от I и II спрежение имат окончание -ат или -ят в 3 л. мн.ч. Предпоследната буква (а или я) е същата като окончанието за 1 л. ед.ч.
- При глаголите от I и II спрежение основната гласна изпада в 1 л. ед.ч. и в 3 л. мн.ч.
Пример: той чете – те четат, не: те четеат.
Това явление може да създаде впечатлението, че основната гласна е част от окончанието, което не е така.[1]
С формообразуването на глаголите в сегашно време са свързани някои исторически звукови закони. Много отдавна не е било възможно изговарянето на к, г (и х) пред е и и. В тези позиции при глаголите от I спрежение в сегашно време:
- к преминава в ч;
- г преминава в ж.
Примери: сека – сече; мога – можеш.
При спрягане на глагол в сегашно време ударението не се мести.
Последната сричка на глагол от III спрежение не може да е ударена.
Описаните закономерности се илюстрират от следните примери:
I спрежение | ||||
---|---|---|---|---|
1 л. ед.ч. | чета̀ | пека̀ | мо̀га | игра̀я |
2 л. ед.ч. | четѐш | печѐш | мо̀жеш | игра̀еш |
3 л. ед.ч. | четѐ | печѐ | мо̀же | игра̀е |
1 л. мн.ч. | четѐм | печѐм | мо̀жем | игра̀ем |
2 л. мн.ч. | четѐте | печѐте | мо̀жете | игра̀ете |
3 л. мн.ч. | чета̀т | пека̀т | мо̀гат | игра̀ят |
II спрежение | |||||||
---|---|---|---|---|---|---|---|
1 л. ед.ч. | летя̀ | тая̀ | кроя̀ | устро̀я | лежа̀ | греша̀ | търча̀ |
2 л. ед.ч. | летѝш | таѝш | кроѝш | устро̀иш | лежѝш | грешѝш | търчѝш |
3 л. ед.ч. | летѝ | таѝ | кроѝ | устро̀и | лежѝ | грешѝ | търчѝ |
1 л. мн.ч. | летѝм | таѝм | кроѝм | устро̀им | лежѝм | грешѝм | търчѝм |
2 л. мн.ч. | летѝте | таѝте | кроѝте | устро̀ите | лежѝте | грешѝте | търчѝте |
3 л. мн.ч. | летя̀т | тая̀т | кроя̀т | устро̀ят | лежа̀т | греша̀т | търча̀т |
III спрежение | ||
---|---|---|
1 л. ед.ч. | глѐдам | отва̀рям |
2 л. ед.ч. | глѐдаш | отва̀ряш |
3 л. ед.ч. | глѐда | отва̀ря |
1 л. мн.ч. | глѐдаме | отва̀ряме |
2 л. мн.ч. | глѐдате | отва̀ряте |
3 л. мн.ч. | глѐдат | отва̀рят |
Окончанията -а(т) и -я(т) за 1 л. ед.ч. и за 3 л. мн.ч. на глаголите от I и II спрежение се изговарят съответно като [ъ(т)], [йъ(т)] и [ ' ъ(т)]. Поради редукцията на неударените гласни явлението е ясно забележимо само под ударение.
Примери:
а̀з чета̀ [а̀с четъ̀] – тѐ чета̀т [тѐ четъ̀т];
а̀з кроя̀ [а̀с кройъ̀] – тѐ кроя̀т [тѐ кройъ̀т].
а̀з летя̀ [а̀с лет'ъ̀] – тѐ летя̀т [тѐ лет'ъ̀т].
Това правило важи само в сегашно време;
то не важи за глаголите в минало време.
Пример:
— сегашно време, 1 л. ед.ч.: а̀з летя̀ [а̀с лет'ъ̀];
— минало свършено време, 3 л. ед.ч.: то̀й летя̀ [то̀й лет'а̀].
Изключения:
- Глаголът зна̀я е от I спрежение и се спряга като глагола игра̀я:
зна̀я, зна̀еш, зна̀е, зна̀ем, зна̀ете, зна̀ят.
Но той има и дублетна форма за 1 л. ед.ч.: знам с окончание -м, което не е характерно за I спрежение. - Глаголът ям е от I спрежение и се спряга така, сякаш основната му форма е яда̀ (обаче няма такава форма):
ям, ядѐш, ядѐ, ядѐм, ядѐте, яда̀т. - Глаголът дам е от I спрежение и се спряга така, сякаш основната му форма е дада̀ (обаче няма такава форма):
дам, дадѐш, дадѐ, дадѐм, дадѐте, дада̀т.
Употреба
[редактиране | редактиране на кода]Основната употреба на сегашното време е за обозначаване на действия, протичащи във или около момента на говорене. Тук спадат:
- Действия или състояния в самия момент на говорене:
В момента Петър играе футбол. - Продължителни действия или състояния около момента на говорене:
Все още живея под наем. - Повтарящи се действия или състояния около момента на говорене, дори да не са налични точно в този момент:
Тези дни кашлям доста. (Говорещият може да не кашля точно в момента на говорене.) - Постоянни истини, вкл. научни закони:
Небето е синьо.
Младостта е по-хубава от старостта.
Две и две прави четири.
Енергията не се създава и не се унищожава.
На морското равнище водата кипи при 100 градуса по Целзий. - Пословици и поговорки (могат да се отнесат към постоянните истини):
Дървото се превива, докато е младо.
Сегашното време има и преносна употреба:
- Вместо бъдеще време – за сигурни (например запланувани) събития:
Утре постъпвам в болница. - Вместо минало или бъдеще време – за създаване на ярка картина (все едно че събитията се разиграват пред очите на събеседниците) може да се употребят няколко последователни глагола в сегашно време в рамките на по-голям текст, чието основно време е минало или бъдеще:
Разказах за затрудненията си и моят приятел веднага ми предложи помощ.
Ставам, стискам му ръката цели пет минути и горещо му благодаря! - Вместо минало време – за създаване на цялостен разказ (това е т.нар. сегашно историческо време):
Априлското въстание избухва през 1876 година.
Това глаголно време се използва и в енциклопедиите, вкл. в Уикипедия. - Вместо минало или бъдеще време – след глагол за умствена или сетивна дейност:
Мислех, че не разбираш. Ще мисля, че не разбираш.
Еднакво правилни са изреченията
Видях го, че идва. и Видях го, че идваше.
В тези случаи езиковата практика дава предпочитание на изразите със сегашно време.[1]
Сегашното време на глаголите от несвършен вид (например чета) може да се употребява самостоятелно:
Чета интересна книга.
Сегашното време на глаголите от свършен вид (например прочета) не може да се употребява самостоятелно, а само в подчинени изречения:
Искам да прочета тази книга.
Какво ще науча, ако прочета тази книга?
Тези изрази се отнасят за бъдещето, въпреки че са в сегашно време. Подобна промяна в смисъла настъпва и с глаголите от несвършен вид:
Искам да чета интересни книги.
Тук действието четене е бъдещо въпреки сегашното време на глагола.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г Петър Пашов, Практическа българска граматика, София, 1989, стр. 110 – 113.
|