Средноокеански хребет
Средноокеански хребет е подводна планинска верига, образувана чрез тектоника на плочите. Съставен е от различни планини, свързани във верига, и обикновено съдържа долина, наречена рифт, разположена по дължината му. Този вид океански хребет е характерен за т.нар. център на океанския спрединг. Производството на ново океанско дъно се дължи на повдигането на мантията в отговор на раздалечаването на плочите. При този изоентропичен процес на повдигане твърд мантиен материал преминава точката на втвърдяване и се разтопява. Плаващата стопилка се издига като магма при слаби точки в океанската кора и изригва като лава, създавайки нова кора при изстиване. Средноокеанският хребет обозначава границата между две тектонски плочи и често се нарича дивергентна граница на плочите.
Описание
[редактиране | редактиране на кода]Средноокеанските хребети са геологически активни, като нова магма постоянно излиза от океанското дъно и образува нова кора. Кристализираната магма образува кора от базалт в горната част и габро в долната част.[1] Образуват се от две океански плочи, които се раздалечават една от друга. Хидротермалните комини са често срещана особеност на центровете на океански спрединг.[2]
Скалите, съставящи кората под океанското дъно, са най-млади по дължина на оста на хребета и са по-стари с увеличаване на разстоянието от тази ос. Нова базалтова магма изригва при и близо до оста, поради топене от декомпресия в манията отдолу.[3]
Океанската кора е съставена от скали, които са доста по-млади от Земята. Повечето океанска кора в океанските басейни е по-млада от 200 милиона години. Кората е в постоянно състояние на възобновяване при океанските хребети. Отдалечавайки се от средноокеанския хребет, океанската дълбочина прогресивно се увеличава, като най-големите дълбочини са при океанските падини. Докато океанската кора се отдалечава от оста на хребета, перидотитът в мантията отдолу изстива и се втвърдява. Кората и относително твърдият перидотит под нея съставят океанската литосфера.
Бавно разделящите се хребети като Средноатлантическия хребет обикновено имат големи и широки рифтови долини, понякога достигащи 10 – 20 km ширина, и много назъбен релеф при билото, което може да достига 1000 m. Бързо разделящите се хребети са тесни и остри разрези, обградени от равна топография, със склонове разпростиращи се на стотици километри от хребета.
Общата форма на хребета се дължи на изостазия – близо до оста на хребета има гореща мантия с ниска плътност, поддържаща океанската кора. С изстиване на океанската плоча, далеч от оста на хребета, океанската литосфера става по-дебела и плътността се увеличава. Оттук, по-старото океанско дъно лежи върху по-плътен материал и се намира по-ниско. Ширината на хребета е функция от скоростта на спрединга.
Глобална система
[редактиране | редактиране на кода]Средноокеанските хребети по света са взаимосвързани в една глобална средноокеанска хребетна система, която е част от всеки океан, правейки я най-дългата планинска система в света. Общата дължина на системата е 80 000 km.[4]
История
[редактиране | редактиране на кода]Средноокеанските хребети се намират на дълбоко в океана. Едва през 1950-те години, когато океанското дъно е изследвано детайлно, техният мащаб става видим.
Корабът Вема на Колумбийския университет прекосява Атлантическия океан, записвайки данни за океанското дъно от повърхността. Екип от учени анализира данните и прави заключение, че има огромна планинска верига по средата на океана. Учените я наричат Средноатлантически хребет.[5]
Първоначално се смята, че хребетът е феномен, който е специфичен за Атлантическия океан. Изследванията на океанското дъно, обаче, продължават из цял свят и е открито, че всеки океан съдържа части от средноокеанска хребетна система.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Michael, Peter и др. Making a Crust // Science 323. 20 февруари 2009. DOI:10.1126/science.1169556. с. 1017 – 18.
- ↑ Martin, William и др. Hydrothermal vents and the origin of life // Nature Reviews Microbiology 6 (11). 1 ноември 2008. DOI:10.1038/nrmicro1991. с. 805 – 814.
- ↑ Marjorie Wilson. Igneous petrogenesis. London, Chapman & Hall, 1993. ISBN 978-0-412-53310-5.
- ↑ What is the longest mountain range on earth? // Ocean Facts. NOAA.
- ↑ Making a Mark on the Ocean Floor