Направо към съдържанието

Лексикография

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Лексикографията е науката, която се занимава с въпросите на списването на речници.[1] Терминът произлиза от гръцките названия за дума (λέξη) и пиша (γράφειν). Като дял на лексикологията, лексикографията може фигуративно да се опише в някакъв смисъл като „приложна лексикология“, тъй като лексикологията дава теоретичните положения, на базата на които лексикографията съставя речниците.

Според Хенри Бежоан „Речниците идват [при нас, читателите, ползващите ги] в повече варианти, отколкото могат изобщо да бъдат класифицирани в проста таксономия[2].

В зависимост от обекта и подхода на описанието речниците се делят на две групи: енциклопедични и лингвистични.

Енциклопедиите са научно-справочни издания, които обясняват предмети, явления и понятия от природата и обществото, дават сведения за различни области на науката и техниката, съдържат максимално пълни справки за известни хора и произведения на изкуството, разказват за важни събития, местности, градове и страни.

От друга страна, в лингивистични речници се обяснява смисловата страна на думата, тълкуват се нейните значения, описват се граматичните признаци, определя се правопис, изговор, произход и съчетаемост на думата.

Видове лингвистични речници

[редактиране | редактиране на кода]

Съществуват два типа лингивистични речници: преводни и едноезични. В преводните речници думите от родния език се обясняват с думите на чуждия и обратното. Думите в едноезичните речници се обясняват и тълкуват с думите от родния език.

Тълковните речници показват значението, употребата, граматичните и фонетичните особености на думата. Всяка една дума заедно с всички свои значения, граматични и стилистични бележки и илюстрации, подредени в един абзац, образува речникова статия. Тя има заглавна дума (вакабула) и стилистични бележки (ремарки). Заглаваната дума представя основната форма на думата. При тълкуването на думата се използват следните дефиниции на значението: описателни (дават описание на най-съществените признаци на понятието), структурно-описателни (изясняват значението на думата с оглед на нейната словообразувателна основа), синонимни (значението на думата се тълкува със синоними), граматични (изясняват значението с оглед на словообразувателната и граматичната основа на думата) и дефиниции, които посочват при какви условия се употребява думата (използва се за тълкуване на многозначни думи или преносни значения). Използват се и различни квалификатори, които дават бележки за употребата на думата – каква част на речта е, принадлежност, актуалност, експресиван окраска.

Фразеологични речници
[редактиране | редактиране на кода]

Дават описание и характеристика на фразеологичните единици – тяхното значение, произход, стилистични качества.

Синонимните речници отразяват синонимните връзки с думите. В тях синонимите се подреждат в определена последователност – общото значение, което обединява думите и диференциалните оттенъци. Най-напред се дават стилистично неутралните думи, след това думите, които са характерни за разговорната реч, след това синоними с ограничена и преносна употреба и накрая архаизми, неологизми, диалектни думи.

Речник на съкращенията
[редактиране | редактиране на кода]

Този вид речник представлява сбор от различни съкращения, които се явяват в езика, и техните несъкратени варианти, като „и.т.н“ (тоест „и така нататака“).

Исторически речници
[редактиране | редактиране на кода]

Представят лексиката от определена епоха. Дават указания как е звучала думата, какви значения и граматични особености е имала.

Етимологични речници
[редактиране | редактиране на кода]

Дават информация за произхода на думите и техните първоначални значения. Съществуват два основни вида: речник на корените (изяснява произхода на корена) и словообразувателен речник (показва морфологичната структура на сродни и родствени думи).

Ономастични речници
[редактиране | редактиране на кода]

Те са близки до диалектните и тълковните. Биват два вида: антропонимни – включват личните и фамилните имена и топонимни – дават етимологията на местните названия.

Дават честотата на думите в езика. В тях думите се подреждат не по азбучен ред, а в зависимост от това, колко често се срещат в определени текстове. Те са предназначени за лингвистични изследвания. Помагат при изучаването на езиците – първо се овладяват думите с най-голяма честота.

Речник на чуждите думи
[редактиране | редактиране на кода]

Заетите думи, влезли в широката употреба не се обясняват в този вид речници. Тълкуват се най-често екзотизми. По своя характер тези речници са тълковни.

Правоговорни и правописни речници
[редактиране | редактиране на кода]

Те имат нормативен характер. Дават описание на правилния изговор и ударение, правилното образуване на формите, особености в произношението на звуковете в зависимост от мястото им в думата, бележки за разпространени грешки.

Различават се три вида диалектни речници: диференциални диалектни речници, в които се тълкуват само онези думи, които се отличават по форма и значение от книжовните; пълни диалектни речници, в които се описва цялото лексиклано богатство на даден говор, независимо дали съвпада или не с книжованта норма; общи диалектни речници – включват и представят лексиката от всички диалекти.

Това е тип справочен речник. Думите в него се подреждат една под друга в азбучен ред по крайните и предшестващите ги букви. Това се прави, за да се съберат всички думи, които завършват на определена буква, имат едно и също окончание или са образувани с определен суфикс. Обратния речник е подобен на речника на римите, който се ползва от писатели.

Речник на езика на отделен писател
[редактиране | редактиране на кода]

Със съставянето на двуезичните речници се занимава двуезичната лексикография [3].

  1. РБЕ
  2. R. R. K. Hartmann, Lexicography: Critical Concepts, Том 3 [1], Routledge, 2003, стр. 3
  3. Стефан Политов, Перспективи за съставянето на специализирани двуезични речници на немския и българския език, Научни трудове на Русенския университет, 2009, том 48, серия 6.3