Направо към съдържанието

Юпитер (ракета)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Юпитер.

Юпитер
Данни за ракетата
Функцияракета носител
ПроизводителКрайслер
ОператорНАСА
ПрограмаМъркюри
Страна САЩ
Размери
Височина18,3 m
Диаметър2,67 m
Маса49 353 kg
Подобни ракети
ФамилияРедстоун
Производни ракетиJuno II
История на изстрелванията
ДвигателиRocketdyne LR70-NA
Тяга42 439 kg
Горивокеросин
Тактически данни
Обсег2400 km
Точност1,5 km
Бойна главатермоядрена
Мощност1,44 МТ
Юпитер в Общомедия

„Юпитер“ (на английски: PGM-19 Jupiter) е американска течногоривна многостепенна ракета носител, част от семейството Редстоун. Използвани са като стратегически ракети със среден радиус на действие и като носители в програмите на НАСА.

Юпитер-С (на английски: Jupiter-С) е стратегическа балистична ракета със среден радиус на действие, произведена от Крайслер за Армията на САЩ.

Разработката на тази балистична ракета стартира през 1954 г. Тя е дълбока модификация на ракетата Редстоун, която е способна да достави ядрен заряд на разстояние до 1600 км. Новата ракета е предназначена за използване в театъра на военните действия и поразяване на стратегически цели в дълбокия тил на противника на разстояние до 2400 км. Ракетата е проектирана за едновременно използване от USArmy и USN, което налага редица ограничения още при етапа на конструирането и. През ноември 1956 г. USN се отказва от съвместната програма. Течногоривните ракети са твърде опасни за експлоатация на корабите (особено на подводници) и с незадоволителна бойна готовност. По тази причина флотът се насочва към твърдогоривен еквивалент на „Юпитер-С“, който впоследствие се превръща в междуконтиненталната балистична ракета Поларис. Лишена от поддръжката на USN, Армията на САЩ губи позиции и официално предава всички ракети с радиус на действие над 320 км на USAF. През 1958 г. ракетата е приета на въоръжение. Крайслер получава поръчка за строежа на 100 ракети. Съединенията на USAF, опериращи с ракетата, достигат пълна бойна готовност през 1960 г. След края на Карибската ракетна криза „Юпитер-С“ е свалена от въоръжение по споразумение между правителствата на САЩ и СССР. Това политическо решение само ускорява края на „Юпитер-С“, тъй като още предишната година USAF издават меморандум, според който ракетата е обявена за морално остаряла и се налага подмяната ѝ с нова по-съвършена.

 САЩ: United States Air Force

  • 864-ти Стратегически ракетен ескадрон;
  • 865-и Стратегически ракетен ескадрон;
  • 866-и Стратегически ракетен ескадрон.

Италия: Aeronautica Militare (ВВС на Италия)

  • 36-а Стратегическа въздушна възпираща бригада

Турция: Türk Hava Kuvvetleri (ВВС на Турция)

Юнона-1 (на английски: Juno I) е четиристепенна американска ракета носител, с помощта на която е изведен в орбита първият американски изкуствен спътник на Земята.

Ракетата Юнона-1 принадлежи към семейството ракети Редстоун. Тя е модификация на ракетата „Юпитер-С“ с добавена четвърта степен. Създадена е за извеждане на ниска околоземна орбита на малки (като размер и маса) сателити. Четвъртата степен (твърдогоривна ракета Сърджънт) е неотделяема от полезния товар.

Хронология на полетите

[редактиране | редактиране на кода]
Списък на стартовете на Юнона-1
№ на старта Дата Номер на ракетата Стартова площадка Полезен товар Резултат Забележка
1 1 февруари 1958 RS-29 (UE) LC-26A  САЩ Експлорър-1 Успех Първи американски изкуствен спътник.
2 5 март 1958 RS-26 (UV) LC-26A  САЩ Експлорър-2 Провал Не сработва четвърта степен.
3 26 март 1958 RS-24 (UT) LC-5  САЩ Експлорър-3 Успех
4 26 юли 1958 RS-44 (TT) LC-5  САЩ Експлорър-4 Успех
5 24 август 1958 RS-47 (TI) LC-5  САЩ Експлорър-5 Провал Сблъсък на първа степен с връхните степени.
6 23 октомври 1958 RS-49 (HE) LC-5  САЩ Бийкън-1 Провал Петстепенна модификация. Преждевременно отделяне на блока с връхните степени.

Юнона-2 (на английски: Juno IІ) е четиристепенна американска ракета носител, развитие на Юнона-1, от която наследява връхните степени. Разликата е в първата степен, където вместо ракета Редстоун е използвана по-мощната „Юпитер“.

Използвана е като ракета носител за извеждане на по-тежки сателити и като носител в програмата Мъркюри, за осъществяване на суборбитални космически полети с експериментална цел. След като става ясно, че ракетата не е достатъчно мощна, за да изведе на орбита космически кораб, участието ѝ в първата космическа програма на САЩ е прекратено.

Хронология на полетите

[редактиране | редактиране на кода]
Списък на стартовете на Юнона-2
№ на старта Дата Номер на ракетата Стартова площадка Полезен товар Резултат Забележка
1 6 декември 1958 AM-11 LC-5  САЩ Пионер-3 Частичен успех Преждевременно изключване на първа степен.
2 3 март 1959 AM-14 LC-5  САЩ Пионер-4 Успех
3 16 юли 1959 AM-16 LC-5  САЩ Експлорър-6 Провал Загуба на контрол 5 сек. след старта.
4 14 август 1959 AM-19B LC-26B  САЩ Бийкън-1 Провал Преждевременно изключване на първа степен.
5 13 октомври 1959 AM-19A LC-5  САЩ Експлорър-7 Успех
6 23 март 1960 AM-19C LC-26B  САЩ Експлорър С-46 Провал Не сработва трета степен.
7 3 ноември 1960 AM-19D LC-26B  САЩ Експлорър-8 Успех
8 25 февруари 1961 AM-19F LC-26B  САЩ Експлорър-10 Провал Не сработва трета степен.
9 27 април 1961 AM-19E LC-26B  САЩ Експлорър-11 Успех
10 24 май 1961 AM-19G LC-26B  САЩ Експлорър-12 Провал Не сработва втора степен.
  • Lednicer, David. „Intrusions, Overflights, Shootdowns and Defections During the Cold War and Thereafter“. Aviation History Pages. 9 декември 2010. Посетен на 16 януари 2011.
  • Wade, Mark. „Juno II“. Encyclopedia Astronautica. Посетен на 16 януари 2011.
  • „Hurricane Frances damage to Kennedy Space Center“. Посетен на 24 февруари 2012.
  • Rantin, Bertram. www.thestate.com. 6 октомври 2010 г.