Аян
Аянин или Аян е първенец, влиятелен гражданин в Османската империя, управител на града и околностите му. Първоначално аяните се избирали от местните първенци мохамедани и упражнявали посредническа дейност между местното население и централната власт. Впоследствие се превърнали в нова категория феодали, стоящи в основата на размириците в Османската империя през втората половина на XVIII и началото на XIX век.[1]
Аяните – представители на населението
[редактиране | редактиране на кода]През ХVІ и ХVІІ век в османската местна администрация участвали местни първенци, които трябвало да подпомагат властите при разпределението и събирането на данъците, посрещането и изпращането на куриери и т.н.[2] Аянският институт се състоял от богати търговци, членове на улема и от аги командири на местните гарнизони.[3] Според закон от 1726 година за аяни са се избирали влиятелни жители на градовете и нахиите, без намесата на съответните санджакбейове. В прерогативите на санджакбейовете оставало правото да утвърждават избора, за което след съгласуване с бейлербея на Румелия се издавал документ – аянлък буйрулдусу.[4] Първоначално аяните били представители само на мюсюлманското население. В дефтер на вилаетските разходи (тевзи дефтер) от Видински вилает за периода от края на 1121 до края на 1122 година по Хиджра (1709 – 1710) е записано, че разпределянето на разходите се „извършва в присъствието на вилаетските аяни и на раята“.[5]
Източници на икономическата мощ на аяните
[редактиране | редактиране на кода]Местни разходи
[редактиране | редактиране на кода]През XVII век за посрещане на разходите на местните първенци, свързани с техните обществени функции, се въвели т.нар. местни разходи, които се разхвърляли върху населението. През следващия век това се превърнало в един от лостовете за ограбване на населението и за нарастване на икономическата мощ на аяните. За покриване на направените разходи по посрещане на преминаващите през съответния район длъжностни лица аяните представяли сметка в кадийския съд, която обикновено била раздута.[6]
Относителен дял на местните разходи спрямо всички разходи:[7]
| година | 1739 | 1740 | 1786 | 1787 | 1788 | 1789 | 1790 |
|---|---|---|---|---|---|---|---|
| дял | 36,7% | 34,5% | 52,1% | 76% | 71,7% | 63,4% | 81,2% |
| година | 1800 | 1801 | 1803 | 1804 | 1805 | 1809 | 1812 |
|---|---|---|---|---|---|---|---|
| дял | 77,9% | 67,6% | 69,8% | 56,4% | 77,9% | 71,9% | 75,3% |
През втората половина на ХVІІІ век част от местните разходи в района на Хаджиоглу Пазарджик били направени, за да бъдат посрещнати преминаващите: паши, сердар, валия, кехая на пашата, капуджибашия, кадия, болюкбашия, аяни, мухафъзин, баш чаушин, загарджи-башия, чиновници, татарски султани, държавни служители, доверени лица.[8]
Други източници
[редактиране | редактиране на кода]Натрупването на икономическа мощ на аяните, особено в началния период, се свързва с чифликчийството.[1] Към средата на ХVІІІ век в сферата на дейност на аяните влизали: контрол на правилното разпределение и събирането на данъците, надзор над правилното разпределение на военната повинност и над дейността на органите на местната власт.[4] Откупуването на данъци и на други държавни приходи също е един от източниците на материалната мощ и на влиянието на аяните.[9] Аяни изпълнявали и държавни поръчки, като поправка на мостове и пътна настилка.[10]
Аяните и размириците в Османската империя
[редактиране | редактиране на кода]През XVIII век придобитата от аяните икономическа и политическа мощ и борбите им за повече власт станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието. Те започнали да заграбват земи, да въоръжават собствени наемни дружини. Нерядко, особено след 80-те години на ХVІІІ век длъжността „аянин“ била взимана насилствено.[11] Опирайки се на своите дружини или на подкрепата на еничарските части в градовете, между отделни местни първенци започнали борби за аянската длъжност и привилегиите, които произтичали от нея – експлоатация на раята, сделки със зърнени храни, арендуване на мукатаи и маликянета.[2] Аяните изземвали правомощия на кадиите и валиите.
В някои случаи срещу произвола на аяните избухвали въстания, каквото е въстанието в Ужичка нахия на Смедеревския (Белградския) пашалък в средата на ХVІІІ век, водено от шейх Мехмед.[4] Аяните започнали не само войни помежду си, но често и отказвали подчинение на Високата порта. През 1747 година аянски метеж избухнал в Разградско.[12] В 1757 година придворният служител Ибрахим, натоварен със събиране на зърно от казите Балчик и Каварна, бил възпрепятстван от петима аяни, които не го допуснали в града. Едва след намесата на централните власти бунтът бил овладян, а самият Ибрахим бил назначен за аянин.[13]
От 50-те години на ХVIII век управителите на Шкодра от рода Бушатли се отцепили от централната власт. Според Вера Мутафчиева аянлъкът станал „основна опасност за раздробяването на властта в Румелия“. В 1779 година Портата оранизирала наказателна експедиция срещу аяните на Демирхисар, Петрич и Мелник, които били превърнали Източна Македония в свое бойно поле.[14].
В 1785 година в опит на централната власт за ограничаване на аянските правомощия бил издаден закон за ликвидиране на института на аяните, който гласял:
| „ | Във всичките градове и кази са се появили по двама-трима аяни, които, нарушавайки законите, самоволно изменят тевзи дефтерлери, облагат населението с незаконни данъци, грабят и притесняват бедната рая и заради своите користни интереси опустошават страната... Хора случайни, заели длъжността на аянина с помощта на подкупи и подаръци, започнаха да заемат административното управление в провинциите. Изхождайки от това, ние решихме да ликвидираме занапред длъжността аянин навсякъде в империята, а функциите на аянина да се предадат на градските старейшини (кетхуда). Нека старейшините на градовете сами да изберат кандидатите за тази длъжност, а ние ще ги утвърдим. От днес се забранява дори да се произнася думата „аянин“.[15] | “ |
Въпреки този закон аянският сепаратизъм не бил ликвидиран до второто десетилетие на ХІХ век. Според някои историци към 1803 година аянските противоборства въвлекли както централната власт, така и широки маси от местното население, придобили характер на гражданска война.[16] В началото на ХІХ век Босненският еялет бил разделен на 39 капитанства, управлявани от аяни, предаващи властта по наследство. Еялетът представлявал „конфедерация на аяни“, способна да противостои на вътрешни и външни врагове и да предотврати всяко нарушение на баланса на силите.[17]
Господството на яаяните достигнало своята връхна точка през 1808 година, когато аянинът на Русчук Мустафа Байрактар бил назначен за велик везир. Между най-видните аяни и местни управители и централната власт бил подписан т.нар. Съюзен договор (сенед-и иттифак), с който двете страни се задължавали да зачитат своите права и привилегии. На аяните се потвърждавали както поземлената собственост, така и правата им върху събирането на данъци и набирането на армии. Смъртта на Мустафа Байрактар осуетява изпълнението на този договор. След края на Руско-турската война от 1806 – 1812 година централната власт преминава в настъпление срещу аяните, в резултат на което балканските провинции са подчинени пряко на Високата порта.[18]
Известни аяни през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век
[редактиране | редактиране на кода]- Арабоглу Сюлейман от Силистра, аянин на нахията Чардак[19];
- Билял ага в Радомир;
- Дагдевиреноглу в Одрин[20];
- Дели Кадри в Бургас;
- Едип ага в Кюстендил;
- Емин ага в Хасково, убит през април 1813[20];
- Ибиш ага Азаклъ-заде в Хаджиоглу Пазарджик, екзекутиран през юли 1790 година в Шумен[21];
- Исмаил ага в Сяр, починал през юли 1813 година[20];
- Исмаил Тръстениклиоглу в Русе;
- Йълъкоглу в Силистра, убит в 1814 година[22];
- Кара Фейзи в Брезник;
- Лиман бей на Кюстендилски санджак;
- Махмуд Бушатли в Шкодра;
- Мустафа Байрактар, в Разград;
- Осман бей, в Петрич[23]
- Саръкоглу, аянин в Хаджиоглу Пазарджик, съюзник на Осман Пазвантоглу, убит от османски войски в 1798 година[24];
- Сейфулла Одаджиоглу в Айтос;
- Сюлейман Карагалията в Дупница;
- Сюлейман Токатджикли в Гюмюрджина.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Найденов, Николай. Феодализъм и патриархалност. По материали от българските земи ХV-ХІХ век, София, 1993, с. 98.
- ↑ а б Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120
- ↑ Генчев, Николай. Българско възраждане, София 1988, с. 65.
- ↑ а б в Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22.
- ↑ Атанасов, Християн. В Османската периферия: Общество и икономика във Видин и околността през ХVІІІ век, София 2008, с. 59.
- ↑ Найденов, Николай. Феодализъм и патриархалност. По материали от българските земи ХV-ХІХ век, София, 1993, с. 99, 101.
- ↑ Найденов, Николай. Феодализъм и патриархалност. По материали от българските земи ХV-ХІХ век, София, 1993, с. 167.
- ↑ Найденов, Николай. Феодализъм и патриархалност. По материали от българските земи ХV-ХІХ век, София, 1993, с. 99.
- ↑ Янева, Светла. Българи - откупвачи на данъци във фискалната система на Османската империя. Към историята на българския делови и социален елит през XIX век, София, Нов български университет, 2011, с. 31, 39.
- ↑ Найденов, Николай. Феодализъм и патриархалност. По материали от българските земи ХV-ХІХ век, София, 1993, с. 100.
- ↑ Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22 – 23.
- ↑ История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163, 167.
- ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122 – 123. Според документите аяните били покровителствани и от местния кадия.
- ↑ История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.
- ↑ Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23 – 24.
- ↑ Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 91.
- ↑ Олюнин С. В. Боснийский эялет накануне и в годы русско-турецкой войны 1828 – 1829 гг. // Дриновський збірник, Харків – Софія, 2012. – Т. 5. – с. 370.
- ↑ Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41 – 42.
- ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122.
- ↑ а б в История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 50.
- ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 120 – 122.
- ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 126 – 127.
- ↑ Влахов, Туше. Кукуш и неговото историческо минало. Второ допълнено издание. София, Наука и изкуство, 1969. с. 49-50.
- ↑ Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 125 – 126.