Новите философи

Андре Глюксман през 2008 г.

Бернар-Анри Леви през 2011 г.

Новите философи (на френски: les nouveaux philosophes) е название, под което няколко френски философи добиват известност за кратко през 70-те години на ХХ в. Тяхното обединяване е главно медиен ефект, дължащ се на някои сходства в идеите, които те застъпват. Сближаването им е и биографично, доколкото повечето от тях преживяват разочарование от лявата идеология и се обръщат в нейни критици. Имената на най-често упоменаваните нови философи са тези на Бернар-Анри Леви, Андре Глюксман, Кристиан Жамбе и Ги Лардро. Нито историческите събития в Европа през следващото десетилетие, нито собственото им философско развитие не допринасят за преутвърждаване на някаква тяхна особена значимост.

История на явлението

Връщането към статуквото след събитията от май 68 г., дискредитирането на културната революция и ефектът от книгите на Александър Солженицин са три независими фактора, поради които левите идеи губят поддръжници във Франция от началото на 70-те години. За широката публика появата на философи, които главно критикуват властването и идеологиите му, без да предлагат познатите алтернативи, е новост. Особено впечатляваща изглежда острата критика на комунистическата идеология, с която се легитимират режимите в източноевропейския блок. Названието 'нови философи' идва спонтанно след 'новия роман' в литературата през 50-те и 'новата вълна' в киното през 60-те. Една от първите му маркиращи употреби е във в-к Ле Нувел Литерер, където през юни 1976 Б. А. Леви го използва в надслова за серия от интервюта с негови сподвижници. През май 1977 г. Бернар Пиво кани в своето телевизионно предаване Б.-А. Леви и А. Глюксман, за да дебатират въпроса: „Новите философи леви ли са или са десни?“

Основни теми

Проблематиката, която основно се разглежда от новите философи, е свързана с политиката и нейните метафизически проекции. Рационалното мислене изглежда е винаги структурирано, а всяка структура е въплъщение на ограничение и сила. Добре известна е апологията на държавата от Платон до Хегел, но за тях Маркс и структуралисткият му прочит от Алтюсер също се оказват съпричастни с онова, което предполагаемо критикуват. Към тази деконструктивна критика новите философи често присъединяват свои предложения за връщане към спиритуализъм, хедонизъм и практицизъм.

Критика

Липсата на оригиналност и повърхностните анализи, които новите философи предлагат, според техните критици обясняват успеха им пред широката публика. Срещу тях особено остро се изказва Жил Дельоз , докато Мишел Фуко и Жан-Франсоа Лиотар полагат усилия да се отграничат.

Кратка библиография

• Bernard-Henri Levy:
  • La Barbarie a visage humain, Grasset 1977.
  • Le Testament de Dieu, Grasset, 1979.
• Andre Glucksmann:
  • La Cuisinière et le Mangeur d'Hommes – Réflexions sur l'Etat, le marxisme et les camps de concentration, Seuil, 1975.
  • Les Maitres penseurs, Grasset, 1977.
• Christian Jambet et Guy Lardreau:
  • L'Ange, Grasset, 1976.

Като 'нови философи' се споменават и: Jean-Marie Benoist, Jean-Paul Dollé, Michel Guérin, Francoise Lévy, Philippe Némo, Alain Finkielkraut, Claude Gandelman, Gilles Susong; някои от тях, напр. Ф. Немо и М. Герен много бързо са се десолидаризарали с названието.

Източници

• Dominique Lecourt, Les piètres penseurs, Flammarion, 1999.
• François Cusset, French Theory, La Découverte, 2003, chapitre 14: „Et pendant ce temps là en France...“.
• Didier Eribon, D'une révolution conservatrice et de ses effets sur la gauche française, éditions Leo Scheer, 2007.